Начало - Новини - Ел Камино или удоволствието да вървиш под Млечния път

Ел Камино или удоволствието да вървиш под Млечния път

Да станеш пилигрим не е просто приключение, то е просветление, казва 67-годишната Донка Великова

Леон

Леон, в търсене на символа на Ел Камино.

За прочутия поклоннически маршрут Ел Камино, който започва от Франция, изкачва Пиринеите от изток на запад през цяла Северна Испания, за да стигне до крайната точка – Сантяго де Компостела – е писано толкова много, че човек ще рече, че няма какво повече да се каже. Разказите за него обаче не секват, защото за всеки пилигрим Пътят е различен, защото той не е просто едно физическо разстояние, а лично духовно преживяване. Когато през май тази година русенката Донка Великова тръгва по него, въобще не подозира какво я очаква, макар да е изчела десетки книги, пътеписи, напътствия. Затова решихме да разкажем за нейното пилигримско приключение.

КУТИЯТА НА КЪСМЕТА
„Вярвате или не, но чудесата започнаха да се случват още когато желанието да мина пътя Камино узря у мен”, започва разказа си Донка Великова. Като заклета туристка, тя често се рови в интернет, за да търси нови места и маршрути, непокорени до момента. Така случайно попада на сайт за Ел Камино. Не й трябва дълго време да мисли и почти веднага пуска съобщение, че търси другарче, с което да извървят заедно поклонническия маршрут в Испания. „Дали защото съм възрастна (Донка е на 67 години), непозната или по други причини, но цели 2 години никой не ми се обади. Почти бях зачеркнала вече тази възможност, когато съвсем неочаквано и то по необичаен начин си спомних за нея“ – продължава своята история жената, която, макар и пенсионерка, не води типичния за българските пенсионери живот.
Януари е, 2015 година. Групата, с която Донка медитира, се събира, за да отбележи новата година. Някой поставя кутия и призовава всички да напишат желанията си на листчета и да ги пуснат в нея. Нашата героиня написва, че желае да мине пътя Камино. После съвсем забравя за това.
През август същата година Донка заминава за Рила с група планинари, сред които и Елка Бончева. Там си изкарват прекрасно, но и дума не става за желанието й да извърви Ел Камино. Няколко дена след завръщането си в Русе, Донка влиза във фейсбук профила на приятелката си и вижда, че Eлка e написала: „След Рила, хайде, догодина и пътя Камино“. Така разбира за намеренията й, свързва се с нея и предлага да й бъде другарче. Най-после след 2 години Донка намира партньор за поредното си приключение и веднага се сеща за пуснатото желание в кутията в началото на годината. Истинско чудо! Разбира се, че няма как да не сподели с групата по медитация еуфорията от това, че желанието й да мине по Пътя, е на път да се сбъдне.

Миди

Мидите – символът на Ел Камино.

ПО ПЪТЯ С МИДИТЕ
Както може да се очаква от дългогодишни туристи като Донка и Елка, маршрутът е предварително проучен и разчетен. Двете разполагат с 15 дни, за да станат пилигрими, и с 2 дни за пътуването от България до Испания и обратно. Толкова е отпуската на Елка. Затова те планират да изминават не всичките 800 км., а 350 километра от Леон до катедралата „Сантяго де Компостела“. Когато се озовават на старта, благодарение на Google maps те разполагат с карта и график за маршрута по дни. Разчетът е точен: по 25 км. на ден, като през последните два дни ще трябва да изминат по 28 км. На място се оказва, че предварителните опасения, че могат да се объркат, са били напразни. Испанците са се погрижили на всеки 200-300 метра да поставят знаци, които да указват посоката. Най-често това са бетонни стълбчета със символа на Камино – мидата. Освен тях човек може да открие насочващи жълти стрелки, често изрисувани и по настилките, сградите, дърветата. А и по пътя има толкова много хора от всички краища на света, достатъчно е да следваш някой от тях. Винаги можеш да разчиташ и на помощта на местните хора. Както научила Донка, специален закон задължавал испанците да оказват подкрепа на пилигримите. Тя обаче е убедена, че не той е причината те да бъдат любезни и отзивчиви. „Когато те поздравяват с „Буенос Камино!” (Добър път!”), то е от сърце, същият поздрав е типичен и за самите пилигрими, макар и разноезични, този поздрав ги приобщава” – отбелязва Донка.
За планинари като нея и приятелката й преходите въобще не били кой знае колко трудни. И двете предвидливо носели в багажа си само най-необходимото, за да не усещат изнурителна тежест. „Всеки истински турист знае, че раницата не бива да е по-тежка от 1/10 от теглото на човека, който я носи”, съветва Донка. Нейната била 6,5 кг., вкл. с половинлитрова бутилка за вода. Когато я подготвяла, всяко едно нещо било предварително претеглено. През годините, бродейки по планините, посвещавайки се на йога и други духовни практики, тя е осъзнала, че непотребните вещи само пречат на същинските ни цели.

Алберге

Срещу средно 6-10 евро поклонниците получавали подслон, чаршафи за еднократна употреба, баня, възможност да си приготвят храна, да изперат дрехите си.

Всъщност маршрутът бил добре уреден: почти навсякъде имало чешми, малки магазинчета, кафенета, местата за настаняване, тъй наречените албергета, предлагали всичко необходимо за добра почивка. Обикновено спалните помещения били с по 10-20 легла, само в О Серебрейро били 56. Срещу средно 6-10 евро поклонниците получавали подслон, чаршафи за еднократна употреба, баня, възможност да си приготвят храна, да изперат дрехите си, а на някои места предлагали дори перални и сушилни. За отбелязване навсякъде било чисто и приветливо, макар и спартанско.
Но да се върнем на Пътя, защото той е най-важният, той е смисълът. „Преди да тръгна по него, прочетох, че той е магичен, носи уникална енергия, защото е земната проекция на Млечния път. Сега, след като вече минах по него, мога да кажа със сигурност, че почувствах тази енергия“ – споделя Донка. „Не зная дали ще ми повярвате, но колкото повече вървях по него, толкова по-силна се чувствах. Не усещах умора, може би заради тази магичност, но и заради емоциите, които те завладяват от съприкосновението с красивата природа, с хората, които винаги са усмихнати и сърдечни, с историята и не на последно място с чудните храмове, в които наистина усещаш връзката с Бога“ – разкрива русенката.

крайпътно кафене

Донка и Елка (първата в дясно) в компанията на други пилигрими.

С ЦВЕТЕ В КОСИТЕ
През цялото време Донка върви по пътя с цвете в косите. „Не зная защо, но това беше някакъв вътрешен порив, на който не можех да устоя. Интересното беше, че видът ми винаги правеше впечатление на хората, които срещахме. Първо си мислех, че се заглеждат по мене, защото на моята възраст с цвете в косите съм смешна. Но изглежда, че радостта и лекотата, които ми носеха цветята, се предаваха и на другите пилигрими“ – опитва се да обясни емоцията Донка. Цветята в косите й на няколко пъти стават причина за неочаквано приятни и смешни преживявания с други пилигрими. Първо я спира румънски младеж с фотоапарат и я моли за снимка, а след това, когато разбира, че е от Русе, спонтанно я прегръща. Тя подема румънска песен, той влиза в тона й и двамата запяват. Друг ден срещу нея се засилва германка, усмихва й се и я прегръща, после посочва цветето в косата й. Едва тогава Донка забелязва, че и германката е закичила същото цвете в косите си. Разделят се обичайното пожелание: „Буенос Камино“.
Когато пристига в крайната точка на своето пътешествие – на брега на Атлантическия океан, Донка се е накичила с латинка. Върви по една пътека край океана, а срещу нея се задават младеж и девойка. Момичето поглежда към косата й и се усмихва, но я отминава. Момчето също вперва поглед в нея, разсейва се и полита, но не към водата. За щастие, без да пострада. После всички избухват в смях, а след малко Донка запява : „Хей тамо лодка, с пътник незнаен…“ „След такива емоции светът става по-светъл, по-дружелюбен, по-красив…“ – отбелязва нашата поклонничка.

Епископски дворец.

В Астрога е впечатлена от епископския дворец, проектиран от феноменалия архитект Антонио Гауди.

ЕНЕРГИЯТА НА ПЪТЯ
В продължение на векове Камино е извървяван от много различни хора – светци грешници, бедни и богати, крале и кралици, неудачници, поети, писатели, художници, духовници… в търсене на себе си и на смисъла, в търсене на опрощение. И повечето от тях разбирали, че само в мълчание могат да постигнат прозрение. „Да останеш безмълвен не е лесно, но на Пътя това е неизбежно, като че ли самата му природа ти диктува да се успокоиш и да поискаш да останеш насаме със себе си… Това се случи и с мене“ – споделя Донка.
Често, когато искала да потъне в мислите си, изоставала от дружката си или пък дръпвала напред. Тези мигове не били преднамерени, просто се появявали и тогава двете нямало нужда да се обясняват, за да останат насаме. Просто млъквали. „В такива моменти или се сливаш с природата, или като на лента започва да преминава животът ти, даваш си сметка за много неща и започваш да усещаш божието присъствие“ – разказва Донка. Всяка сутрин, когато тръгвали на път, прочитала някоя от молитвите, които носела със себе си. Била ги преписала от книга за Камино на една българска поклонничка. „Това не бяха обичайни молитви, а такива, които те подтикват към размисъл, които не искат нищо, а анализират и насочват духа ти към важните неща в живота“ – обяснява Донка. И цитира началото на една от тях : „Къде отиваш, пътнико? Път няма. Стъпките пътя създават…“
В други моменти до толкова душата й се изпълвала с радост, че импулсивно запявала или пък очите й се напълвали със сълзи. Веднъж емоцията така я завладяла, че неконтролируемо избухнала в плач. „Плаках дълго, непрекъснато, сякаш някакъв поток се отприщи от мене, не зная защо, но след това се усетих безкрайно умиротворена и щастлива…Като че ли божията ръка беше се простряла над мене, за да ме освободи и пречисти“ – изповядва русенката.
По Пътя се случило и друго „чудо” – редовно започнала да сънува, докато в България сякаш нямала сънища, на сутринта никога нищо не помнела. По време на пътешествието си не само сънувала ярки и цветни сънища, но те били като знаци, които лесно разчитала.
Приключението „Ел Камино” Донка ще запомни и с красивите гледки, с величествените и изящни храмове, със специфичната испанска архитектура, с туристическите атракции, сред които и сокола Жули. В Астрога е впечатлена от епископския дворец, проектиран от феноменалия архитект Антонио Гауди. Днес в сградата се помещава Музея на пилигримите. В малкото селце О Себрейро, разположено на 1300 метра височина, пък се удивлява на най-старите къщи в Европа – кръгли каменни постройки със сламен покрив.
„По маршрута от Фонсебадор към Понферрада има едно особено място – висок железен кръст, заобиколен от грамада камъни, натрупани от поклонниците. Всеки пилигрим носел камък от родното място, за да го остави около кръста и символично се раздели с греховете си, да се освободи от болката и да се сдобие с надеждата за щастие и сбъднати мечти. Камъчето на Донка от Русе вече също е там. Та точно на това свято място, събрало различни човешки съдби от цял свят, се случило другото „чудо”. Точно когато Донка и Елка пожелали да се снимат, небето се прояснило и излязла дъга, а снимките им се получили идеално.

Удостоверение

Удостоверението за пилигрим на Донка.

БОЖИЕ ИЗПИТАНИЕ И СПАСЕНИЕ ОТ СВ. ЯКОВ
Сантяго де Компостела. Канцеларията, където поклонниците показват Credicial del Peregrino, книжката с печати от всяко населено място, която удостоверява, че пътникът е изминал поне минималното разстояние от 100 км пеш, 200 км. на кон или 300 км. с велосипед, което му дава право да получи удостоверение, че е станал пилигрим. Като всички останали, стигнали до крайната цел, и Донка се нарежда на гишето, за да получи своята Компостела. Цената, която трябва да плати, е 5 евро, като в тях се включва и стойността на красивата картонена опаковка за съхранение на ценното свидетелство и на документа за изминатите километри.
Идва нейният ред и тя подава 10 евро. Очаква ресто от 5 евро, но получава …15 евро. „Когато видях тази сума се стъписах, опитах се да обясня, че ми дава повече пари, но жената зад гишето така и не ме разбра и отново ми върна същите банкноти. Имаше опашка и не беше удобно повече да споря, още повече че не зная нито испански, нито английски език, така че взех парите и се оттеглих, но не можех да ги прибера. Започнах да си мисля дали път аз не съм се объркала и не съм дала 20 евро, но интуицията ми казваше, че това не са мои пари. Бях убедена, че това е изпитание, чувствах че парите парят ръцете ми“ – споделя Донка. Докато се чуди какво да прави, влиза в катедралата „Сантяго де Компостела“ и подобно всички останали туристи се насочва към олтара, където са мощите и статуята на св. Яков, един от Христовите апостоли. Под нея забелязва метална решетка. В първия момент решава, че вероятно това е място, където вярващите оставят дарения, но когато се заглежда, вижда, че хората пускат там листчета, вероятно с желания. Когато минава зад статуята обаче, забелязва дървена кутия за дарения. „В този момент извадих парите и ги пуснах в нея, не мога да ви опиша какъв товар падна от мене, как ми олекна. Доплака ми се, но това бяха сълзи от радост, от облекчение….защото дадох парите от цялото си сърце и душа и си мисля, че това преживяване не беше случайно“ – изповядва Донка, която е убедена, че в този миг Господ е решил да я изпита.

Свети Яков е изобразен в главния олтар като учител, поклонник и убиец на маврите.

Катедралата Сантяго де Компостела.

КАТЕДРАЛАТА И КРАЯТ НА СВЕТА
„Докато вървях по Камино видях много красиви гледки, запознах се с интересни исторически забележителности, но катедралата „Сантяго де Компостела“ е настина впечатляваща”, споделя Донка. И отвън, и от вътре, е грандиозна, красотата й е пищна. Свети Яков е изобразен в главния олтар като учител, поклонник и убиец на маврите. Мощите на апостола се намират точно под статуята му в сребърен ковчег. Но онова, което най-много те докосва в сърцето и те изпълва с вяра и благодарност, според нашата поклонничка, е литургията, на която е присъствала. Донка разказва, че била особено впечатлена, когато в края на службата било разлюляно огромно кандило. Било окачено на дебело въже, което се спускало по средата на храма и за да го разлюлеят така, че да полети от единия до другия край, били нужни 7 монаси. „Ароматът на тамян, който се разнася навсякъде и пречиства вярващите, ритмичното движение от ляво на дясно и обратно действат почти магнетично. А най-вълнуващо е, когато хората изведнъж започнаха да се поздравяват и да се прегръщат“ – допълва картината Донка, отбелязвайки, че преживяването на катедралата е толкова лично и дълбоко, че няма как да се преразкаже. Толкова лично и дълбоко, колкото и целия Камино.
Катедралата „Сантяго де Компостела” обикновено е финалната точка на пилигримското пътешествие, но за мнозина истинският Път приключва на 100 километра по-далеч, където е Краят на Земята или на нос Финистера (Финистере). Там, на брега на Атлантическия океан, според древните римляни свършвал светът и затова мястото било наречено Finis Terra. По-късно християните свързали Финистера с мисионерската дейност на свети Яков и то се превърнало в място, където поклонниците отбелязвали края на пътуването си със символично изгаряне на една своя дреха в знак, че са се разделили с грешника в себе си.

Краят на Земята.

Там, на брега на Атлантическия океан, според древните римляни свършвал светът и затова мястото било наречено Finis Terra.

Донка и Елка въобще не мислили дали да стигнат до Края на света, където се намира същинският финал на Ел Камино, прилежно отбелязан с бетонен знак, върху който е изрисувана мидата и е отбелязан нулевият километър. Понеже не разполагали с време да изминат разстоянието пеш, използвали автобус.
„Да погледнеш от високо към безбрежния океан е голямо удоволствие и красота, щастлива съм, че получих това преживяване, никога няма да забравя онова усещане за свобода, което ме обзе, докато се наслаждавах на невероятния пейзаж” – споделя нашата пътешественичка. Затова пожелава на всеки, който иска да изпита тези чувства, да преодолее леността и страховете си, да отвори мидените черупки на комфорта си, за да потърси бисерчето, което прави живота ни смислен и красив.

 

Габриела Стефанова

Ел Камино или удоволствието да вървиш под Млечния път
Да станеш пилигрим не е просто приключение, то е просветление, казва 67-годишната Донка Великова.
Здраве да е

Коментари

Преминете на горе