Носталгия по заснежени паркове и улици излъчват русенските пейзажи на художника
На 13 април 2024 година се навършват десет години от смъртта на русенския художник Станчо Станчев. В разгара на подготовката за последната си приживе изложба преди две години, художникът си отиде, а експозицията се откри без него. Вместо художникът, картините посрещаха публиката, изненадвайки я със своята светла поетика и носталгичност. Да, това бе светът на живописеца Станчо Станчев с неговия Русе, такъв, какъвто вече не е. С онези заснежени улици и паркове, с дунавските крайбрежни улици. Eдна отминала романтика, с която художникът не иска да се раздели и която иска да сподели със зрителите.
Десет години след тази изложба, белязана от отсъствието на автора й, съпругата му Гинка, иска да си спомним за него с хубаво чувство.
Станчо Станчев завършва Факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет през втората половина на 60-те години на миналия век. Целият му трудов стаж минава основно като преподавател по изобразително изкуство в гимназия „Христо Ботев“. Отделно от учебните часове подготвя бъдещи художници и архитекти в кръжок по рисуване. Неведнъж е казвал с гордост, че негови възпитаници са станали известни архитекти и художници.
Но успоредно с учителската работа Станчо Станчев започва да набляга и на чисто творческите изяви като се включва в местни и национални изложби. Жанровете, в които най-добре се изявява, са пейзажът и натюрмортът, но с годините задълбочава постиженията си и в портрета, интериора и фигуралната композиция.
По онова време всички художници имаха ателиета, Станчо също. Ателието му беше особено романтично, намираше се на тавана на стара сграда по улица „Александровска“ и гледаше към куличката на стилна русенска къща. Сега тази гледка може да се наблюдава от покрива на кафене Роял, което е построено на мястото на някогашната сграда, но атмосферата не е същата. Приятелите ,които посещаваха художника, го помнят като много приказлив, гостоприемен и отлично информиран по въпросите на живописта, технологията на изобразителното изкуство и историята на изкуството. Имаше свои любими художници, предимно руски от края на 19- и началото на 20- век, обичаше класическата музика. Но признаваше, че обожава Сезан и го смята за свой учител.
Спомням си двете му изложби, организирани от семейството му след кончината му. Жена му Гинка Станчева, уважаван учител по математика от училище „Иван Вазов“, ми разказа как са се раждали голяма част от натюрмортите с цветя на Станчо Станчев.
Връщах се често с букети цветя, подарени от учениците, а той им се радваше, възхищаваше им се и ги рисуваше, спомня си тя. Тези картини с цветя бяха изложени и в двете посмъртни изложби на художника и по дискретен начин говореха за радостта и удоволствието, с което са създадени.
Десет години след кончината му единственото й желание е художникът и човекът Станчо Станчев да не бъдат забравени. Забравата е най-страшната участ за всеки творец …
Ако беше жив, тази година щеше да навърши 82 години.
Валя Караджова
