Джудистът има спортен хъс, агресията е за хора с ниско самочувствие, казва треньорът
-Говорим за спорт и личностни качества, но като че ли днешните деца са много изнежени, имате ли подобни наблюдения?
-Виждам какви деца идват в залата по джудо. Не могат да направят кълбо напред и то не шестгодишни, а деца от трети-четвърти клас.
-Защо е така, имате ли обяснение?
-Защото физическото образование в училище е на такова ниво.
-Какъв е проблемът? Физическото възпитание се подценява, няма достатъчно часове или пък проблемът е в учителите?
-Не искам да раздавам оценки, но виждам какво идва при мене. Момиченце в четвърти клас например не може да направи кълбо, а само след няколко месеца го водя на състезание. Изводът е, че някой не си е свършил работата.
-В училище ли имате предвид?
-Да, там е много важно. Видях го, когато преди 3-4 години започнах да се занимавам с деца. Това ме провокира да завърша спортна педагогика, за да видя какъв е подходът, защото искам да се занимавам с деца.
-Защо точно с деца?
-Защото ми е болно, като ги гледам с наднормено тегло. Преди години нямаше чак такива случаи като сега. В момента съм обнадежден, защото виждам при нас какво се получава: деца, които са нямали никаква физическа култура, в един момент догонват нивото на тези, които са можели. Стигам до извода, че всеки може, стига да попадне в добри ръце – правилно да се подходи към него и да му се обърне достатъчно внимание.
-Трябва индивидуалния поход, така ли?
-Както индивидуален, така и групов. Става с поощряване, с различни техники според ситуацията. Хубавото е, че при мене има хора, които помагат, за да не изостава групата, когато идват нови деца.
-Виждаме, че обездвижването е голям проблем сред младите. Но дали децата имат желание да спортуват, а няма кой да ги насочи, или друг е проблемът?
-Проблемът е в училището.
-В учителите, не толкова в програмите и в базата?
Учителят трябва да е или да е бил треньор, поне да има такава представа, за да запали учениците по спорта. Също да разпредели кой за какво има данни и да възпита стремеж за развитие на тези качества. Без това обществото ни ще си замине. На нас ни трябват здрави хора, а здрави хора без спорт няма как да има. Не случайно навсякъде по света толерират спорта. Добрите спортисти имат предимство, защото увличат останалите. Освен това е спортът е имидж.
Разбира се, нещата са свързани, на много места базата е разрушена. Данчо Лечков също говори за разрушената база. Има някои училища с добра база, но те са малко. Не можеш обаче да дадеш топката на децата и просто да ги оставиш да ритат, а ти да си пиеш кафето или просто да не им обръщаш внимание. Напоследък с болка за това говорят и преподаватели от Спортната академия. Баща ми също е изумен. „С такива усилия чак не сме готвили хора“, казва той. В Академията поне имат някаква база, а ние тук градим начало, после продължаваме с една поддръжка, правят се индивидуални планове, защото без тях няма как да има състезател. На всеки един му се дава какво да прави през ваканциите, всеки има програма…Хубавото е, че когато човек види ефекта върху себе си, например редуцирането на килограми, другите положителни промени в организма, се влюбва в този спорт.
Например при нас дойдоха ученици от 9-10 клас с изпуснати часове по физическо от години. За тях е трудно, но пък са амбицирани да тренират усилено и в крайна сметка им се получава. Единственото, на което трябва да наблегнем, са децата.
–Напоследък в обществото виждаме прекалено много насилие и простотия, те са в училище, на пътя, на улицата, дори вкъщи. Може ли джудото да обуздае низките страсти?
-Хората, които проявяват такава агресия, са слаби. При нас човек първо трябва да победи себе си. Какво значи това? Той трябва да разбере, че в живота има победи и загуби. Щом има съревнование, а то целият живот е съревнование, явно е, че единият ще загуби. При нас виждам често деца да плачат и да се сърдят, когато загубят. Но ние ги учим да свикват с мисълта, че винаги има победители и победени. Правим го чрез различни игри. На тренировки учим не само определени техники, но залагаме и на игрите, защото децата така се палят. Постепенно започват да загубите, да се усмихват, когато това се случи. Това зависи от педагога. Но тези неща трябва да се възпитават и в училище.
-Какви планове имате за популяризиране на джудото?
-Вниманието ни е насочено към най-малките деца, от 3 до 6-7-годишните. Имам разговори по този въпрос с проф. Николова, голям капацитет в спортната педагогика, и с други преподаватели от Спортната академия. С деца се работи трудно и се изисква много добра подготовка. В НСА обаче имат голям опит и ще стъпя на техните постижения и изследвания. Имам подкрепата им, те смятат, че това е лъч надежда сред разрухата , Надявам се, че от април ще мога да започна тези занимания с най-малките заедно с хореограф.
-Защо с хореограф?
-Защото малките няма да бъдат профилирани в джудото, заниманията ще бъдат смесени – танци, музика и спорт. Няма как всички да ги направим джудисти.
-Вие ли ще ходите в детските градини или те ще идват при вас?
-Те ще идват при нас в залата.
-Ще ги подбирате ли?
-Не, всяко дете има потенциал за развитие, родителите ще решават и ще ги водят. Нямаме ограничения. Развитието на детето е отговорност на родителя.
-А цената ще бъде ли приемлива?
-Клубът се издържа от членски внос, който е от порядъка на 20 лева. Идеята ни е да развиваме спорта, а не да го комерсиализираме.
-Защо се насочвате към толкова малките?
-Защото от там трябва да се тръгне. Хубаво е да се почне отрано. Нямам преки впечатления, но мисля, че в детските градини се обръща повече внимание на децата. Целта е да се възпита желанието у тях да се движат и да се занимават със спорт, докато са още от твърде малки. Едно дете се ражда като чист кристал и ние започваме да записваме нещата, които ще бъдат важни за живота му. В началото има много място …
-И е много важно какво ще бъде записано?
-Именно. Затова не може всеки един хванат от улицата да свърши тая работа. Затова се „губят“ години да се учи и това смея да твърдя не е напразно. По тази причина не бива родителите да си пускат детето при всеки, който се рекламира, защото „записът“, който се прави в детска възраст, отива за цял живот. Съветвам родителите, когато водят децата си да спортуват от малки, да стоят там и да гледат какво прави треньорът. Родител, който иска детето му да се развива със спорт, е достатъчно интелигентен, за да прецени как си върши работата педагогът. Детето трябва да бъде възпитано в добродетели, без агресия. Спортната злоба е само там – на татами, на тепих, на ринг – и тя е спортна, приятелска. Веднага, след като свърши играта или единоборството, децата се прегръщат и така се създават най-добри приятелства.
-Това вероятно е и личен опит?
-Да, аз съм израснал в залите и моите най-добри приятелства са с хората, с които съм тренирал.
-В такъв случай не бива въобще да говорим за агресия, за злоба, а вероятно за спортен хъс?
-Именно, в джудото няма агресия, има я при хората с ниско самочувствие. При хората, които няма как да се изявят без да мачкат тези, които са по-слаби физически от тях. Такива хора са позор за обществото и не бива да се свързват със спортове като нашия. Това, което ние възпитаваме, няма нищо общо с такива низки страсти.
-Това е един хубав завършек на нашия разговор, само Ви ще помоля да кажете къде родителите и младежите могат да намерят вашия клуб?
-На стадион „Дунав“, в залата по джудо.
