Домашното насилие – не/видимата епидемия

През 1993 година проблемът „домашно насилие” се дискутира на Световната конференция по правата на човека във Виена и се признава, че „човешките права на жените и на момичетата са неизменна, съставна и неделима част от всеобщите човешки права”.

Тогава Общото събрание на ООН ратифицира декларацията срещу насилието над жените, която представлява първият международен документ в областта на човешките права, специално насочен към преодоляване на насилието над жени.
Днес, приблизително 25 години от първата дискусия в световен мащаб, полово обусловеното насилие продължава да бъде значителен проблем сред държавите-членки на Европейския съюз и в целия свят, накърняващ основните права на човека като правото на достойнство, достъп до правосъдие и равенство между половете. Ефектът на домашното насилие не се ограничава само до непосредствените участници – жертва/и и извършител/и, а оказва въздействие и върху семействата, общностите и обществото като цяло.
Според Декларацията на ООН за защита правата на човека , всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всеки човек има право на всички права и свободи, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение. Държавите-членки се задължават да постигнат в сътрудничество с ООН всеобщо уважение и зачитане на правата на човека и неговите основни свободи.
Всеки акт на използване на сила, заплаха, тормоз, унижение и сриване на човешката личност, ООН възприема като акт на домашно насилие. Комитетът по правата на човека, разпознава домашното насилие като нарушение на човешките права, засягащо предимно жените – накърняващо правото им на живот, на лична свобода и сигурност, на полова равнопоставеност и недискриминация, на свобода на придвижване и избор на местоживеене. Според Комитета домашното насилие представлява нарушение на чл. 7 от Пакта за граждански и политически права, а именно – правото всяко лице да бъде свободно от мъчение, унизително и нечовешко отношение и/или наказание.

Според данни, представени от Агенцията на Европейския съюз за основните права (FRA), една от четири жени е жертва на физическо или сексуално насилие от страна на своя партньор. Жените, които живеят в ситуация на насилие, често пъти не прекъсват връзката с партньора, поради липсата на финансова независимост и невъзможност да осигурят финансова грижа за себе си и децата си. Домашното насилие е често срещан проблем и в България. За много жени то е ежедневие. Според информация на правозащитните организации, в над 80 % от случаите на насилие жертвата и насилника са били в близки отношения, като за близо 50 % тези отношения са били интимни.
Според Закона за защита от домашното насилие, член 2 то се представя като „всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права…”. В днешно време се разглежда като една от най-коварните и чести форми на насилие срещу жените (не са изключение и случаи на домашното насилие над мъже и деца). Законът за защита от домашното насилие посочва, че децата, свидетели на насилие в дома също са жертви на такова. Наблюденията на ООН сочат, че дете което става свидетел на домашно насилие срещу майката /директно или косвено/ обикновено е емоционално обременено и травматизирано. Около 63 процента от момчетата, които са били свидетели на домашно насилие срещу майките си, се превръщат в насилници в своя зрял живот, а около 56 процента от момичетата, попаднали в подобна ситуация, в зряла възраст несъзнателно също стават жертви на насилие.

Не съществуват преки „причини“, но съществуват допълнителни рискови фактори, които увеличават риска от извършването на насилие. Всички те си приличат по това, че насилникът иска да има пълно надмощие над жертвата. Насилникът може да убеди жертвата, че тя заслужава насилие и го е провокирала по такъв начин, като в същото време сам контролира себе си и поведението си. Голяма част от упражняващите насилие са усвоили насилственото поведение през детството си. Жертвите често прикриват насилието, поради самообвинение, чувство за вина, срам и неудобство, страх от неразбиране и обвинение в лъжа, страх от ескалиране на насилието в случай на разкритие, страх от нормативни процедури (полиция, социални работници, съд) и последиците от тях.
По Закона за защита от домашно насилие право на защита има всяко лице, пострадало от домашно насилие, извършено от съпруг/бивш съпруг; лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство; лице, от което има дете; лице, с което се намира в родство по съребрена линия до четвърта степен включително; лице, с което се намира или е било в родство по сватовство до трета степен включително; настойник, попечител или приемен родител; възходящ или низходящ на лицето, с което се намира във фактическо съпружеско съжителство.

Автор: Сдружение „Център Динамика”, екип по проект FIRST